Батак. За 142-ри път всички българи ще се поклонят пред паметта на хилядите избити жители на Батак по време на Априлското въстание пред 1876 година. Техният героизъм, саможертва и мъченическа смърт в името на свободата, в името на вярата, в името на България, нямат аналог в нашата история. Каквото и да напишем или да кажем за батачани ще бъде недостатъчно, ще бъде малко, защото личните трагедии, разбитите семейства, изкоренените родове са хиляди. Съдби променени от ятагана, съдби белязани от болката и мъката, погребани мечти, неизживяна любов – на майките към чедата им, на младите невести към мъжете им, на момите към момците, на братчетата към сестричетата, на бабите към внуците им…За това решихме да ви разкажем само една трагична съдба, която въплъщава всички казани до тук неща – тази на поп Нейчо Паунов от Батак. Неговото семейство е многолюдно – един син и седем дъщери, които той успял да възпита в любов към българския род и в трудолюбие. Синът му Тодор е учител в местното училище, а по-късно става свещеник на мястото на убития си баща. По време на подготовката на въстанието Тодор Попнейчев е член на баташкия революционен комитет. Най-голямата дъщеря на поп Нейчо, Стефана, извезала въстаническото знаме с помощта на сестрите си. На него е изобразен лъв настъпил полумесеца и думите „Свобода или смърт“. След освещаването му, Стефана го предава на байрактаря Атанас – син на отец Петър. Това знаме се вее 14 дни по окопите, докато Батак е свободен. По време на погрома, знаменосецът Атанас се оттегля на барикадата пред входа на църквата, където е убит. Знамето за последно развява самата Стефана, но и тя е посечена. Започнало масовото клане. Развилнелите се орди на турския башибозук избиват над 3000 души – мъже, жени и деца. Дошъл редът и на поп Нейчо. Турците искали свещеникът да се потурчи. Той отказал. Започнали мъчения, които той понасял стоически. Обезглавили една от дъщерите му, след това втората, и така до седмата дъщеря. Сърцето на бащата се късало от мъка и болка, като гледал как убиват родните му деца, но въпреки това не приел чуждата вяра. Озверелите мъчители започнали да скубят брадата му, да го бият, отрязали едното му ухо, но от там кръв не протекла. Той бил вече мъртъв. Независимо от това отсекли главата му и я хвърлили при тези на дъщерите му. Въпреки зверствата, Батак не скланя глава пред поробителите, името му отеква в Европа и зад океана, чрез дописките на чуждите кореспонденти. Батак – пътят към Голгота и Българското Възкресение.
НД
