Пазарджик. В деня, когато се отбелязва един от най-светлите християнски празници – Вяра, Надежда, Любов и се почита паметта на тяхната майка София, решихме да ви провокираме да се замислите и погледнете към себе си. Да надникнете в душата си с различни въпроси. Първият е в какво и в кого вярваме? В ХХI век, когато новите технологии ни доставят всякакъв вид информация за броени секунди, все повече хора не робуват на идеологии или стереотипи, а стават по-гъвкави и практични. Сякаш в мисленето ни не остава място за идеали, но трябва ли те да изчезнат съвсем? Динамичният ни живот и бързо променящият се свят ни лишиха и от обекти за нашата вяра. Стесняваме кръга на приятелите, разочароваме се от все повече хора, затваряме се в себе си и собствените си проблеми. Но именно тогава се появява надеждата, която умира последна, според една от популярните сентенции. Надеждата, че ще изградим своя микросвят, в който ще общуваме със стойностни хора, а другите ще държим на дистанция. Надеждата, че ще се опазим от седемте смъртни гряха и ще останем хора, с недостатъци… но все пак човеци. Другият въпрос, който си задаваме на този ден е какво, кого и защо обичаме? Оказва се, че дори да ни си го признаваме, дори да отричаме и да критикуваме, не можем да се отървем от онази упорита любов към мястото, където сме родени, към родината. Търсим щастието в други страни, работим до късно в чужди земи, но когато грейнат празничните светлини…. оставаме сами, защото колкото и да твърдим, че обичаме странството, там сме без близки и приятели и тъжно гледаме как чуждите за нас хора се събират и веселят. Тогава осъзнаваме, че мястото ни не е там, а сред хората, които ни обичат – семейството, децата, родителите. Защото колкото и да отричаме и ние ги обичаме, дори да грешат, да ни изнервят, да ни карат да страдаме понякога. Вярата, надеждата и любовта имат много и различни измерения и нашата цел не е сега да обхванем всяко едно от тях. За това се обръщаме към мъдростта, която ни кара да търсим знанието всеки ден, да вървим към прогреса, да се учим от грешките си, да приемаме по-философски живота, без да се гневим на дребните ежедневни несгоди. Според една от осъзнатите древни мъдрости, народ който не познава историята си е осъден да я преживява по два пъти. Така е не само в държавен, но и в чисто личен план. Когато не се научиш от грешките си ги повтаряш… За това вярвайте в себе си, имайте надежда, че доброто ще победи, обичайте хората, които го заслужават и не спирайте да се стремите към мъдростта, с която можем да променим света.
НД
