Забравени легенди: „Янини грамади“ край село Славовица

0
1100

Пазарджик. Интересна легенда разказва за името на местността „Янини грамади“ край село Славовица. Според преданието, из района 9 години шетала Яна войвода. Турците пращали потери, дебнели я, за да я заловят, залагали клопки, но непокорната българка била неуловима. Спускала се като вихър, поразявала като гръм. Внезапно през едно лято Яна се променила. Станала мълчалива, а мислите все я водели към една закътана поляна, близо до хайдушкото сборище, където тя чула за пръв път нежния глас на кавал. Свирел момък, който я видял изведнъж. Кавалът замлъкнал, а младият козар изплашен от гордата водачка на хайдутите, побягнал през гората. Силуетът му изчезнал между дърветата. Споменът за него останал в красивата глава на Яна. Дори наказанието на един от бейовете и тежкия откуп, който той платил за живота си не върнали усмивката по лицето и.

Вечерта в бивака, сред верните другари Яна не вечеряла. Тръгнала към билото и погледнала към полето. Там все още се мяркали белите забрадки на жътварките. Искало и се да захвърли грубите шаячни потури, да разпаше пояса и да облече чиста моминска риза. Да разпусне сплетените под калпака коси и да усети как се разпиляват по раменете и. Яна плачела, сълзите се стичали по красивото и лице. Тогава тя чула тъжния глас на кавала и тръгнала натам, от където той идвал. На следващата вечер гордата девойка носила със себе си вързоп. Когато стигала до поляната под върха тя го развързала и извадила от него снежнобяла риза и наниз с 12 златни пендари. Яна разпиляла дългата си черна коса и тръгнала боса към мястото, от където идвала нежната мелодия на кавала.

На другата сутрин тя събрала другарите си и казала, че който желае може да си тръгне, а който иска може да остане. Яна войвода разпуснала дружината.  Тя не знаела, че беят вече е заловил нейния любим и го е подложил на жестоки мъчения. Слагали живи въглени в шепите му, изтръгнали ноктите от ръцете му, но той не издал къде е Яна. На другия ден го извели от зандана. На площада той видял съселяните си и баща си сред тях, който не вдигал поглед. Нещо жегнало младия мъж в сърцето.

А там нейде в гората Яна вървяла към тяхната поляна. Дългата и коса се спускала на вълни върху бялата кенарена риза. На гърдите и греели 12-те пендари. Тя дори не чула гърмежите, видяла само кълба бял дим, а куршумите разкъсали наниза върху гърдите и. Потерята се върнала в селото с главата на Яна, набучена на кол. Войниците захвърлили на бунището полуживия момък и си отишли. Едва привечер той се свестил и довлякъл до мегдана. Стигнал до кола, където със страшни очи го гледала Яна и промълвил: Дума не казах, не те издадох… На сутринта и двамата били изчезнали. Никой в селото не разбрал къде момъкът е погребал главата на Яна войвода. Когато стигнали до поляната под върха, съселяните му намерили кавала счупен. По залез скалите имали златист цвят като 12-те пендара на Яна и хората ги нарекли „Янини грамади“.

НД

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля въведете вашият коментар!
Моля напишете името си