Пазарджик. В деня на лятното слънцестоене или най-дългият ден в годината, решихме да погледнем към „виновника“ за това – Слънцето. Култът към него съществува от най-древни времена. Хората са приемали Слънцето като символ на живота, защото от него природата черпи енергия. Всичко разцъфтява и се преражда за нов живот, зреят посевите, овошките. То е началото, но и края на житейския цикъл. Слънцето е светлина, а тя се свързва с живота и доброто, знанието, божествеността и духовността. Според една персийска легенда щом човешката душа напусне тялото, тя се поема от трима ангели, които я отвеждат до царството на светлината. Там тя получава светлинна дреха, венец и диадема. В един от апокрифите се твърди, че при предсмъртните мъки на Христос, Слънцето не залязло седем дни, т.е. нарушил се космическият ред. А една българска легенда обяснява какво би станало ако се наруши този ред. В нея се разказва, че Слънцето решило да се ожени и поканило всички животни на сватбена трапеза. Таралежът, вместо да посегне към вкусните гозби, започнал да яде един камък. Когато останалите го попитали защо прави това той отговорил, че се подготвя за бъдещето, когато по земята ще останат само камъни за ядене. Защото като се ожени слънцето ще се народят още слънца и от топлината им растенията ще изсъхнат. Тогава животните помолили петела да предупреди слънцето да не се жени, за да не се нарушава съществуващия ред. Така петелът се превръща в слънчева птица, защото възвестява изгрева със своето кукуригане. Народът ни е приемал Слънцето като източник на светлина, топлина, живот, красота, радост, любов. Освен това и като източник на сила, мир и вдъхновение.
НД
