Пещера. За крепостта Перистера са запазени различни легенди, но една от най-героичните, а може би най-романтичните е свързана с дъщерята на тракийския жрец Вологез. Според преданието по време на римското господство на Балканите през I век пр. Хр., избухнало въстание на бесите. Поводът за бунта на племето, известно със своите жречески функции, е отнемането на светилището на бог Дионис, на което те били пазители. То е дадено на друго тракийско племе – това на одрисите. За кратко време пламъците на бунта обхванали Родопите. Римляните се провалили в опитите си да го потушат и то продължило почти 3 години. Изпратените легиони били разгромени от младите, смели и добре обучени траки.
За да се справи с въстаниците срещу тях бил изпратен проконсула Луций Пизон с водените от него римски легиони. Пизон успял да превземе много от бунтовните крепости като се разправил жестоко с бранителите им. Останала главната крепост, в която се били събрали оцелелите от битките. Те били твърдо решени да се бият до последния човек, но да не отстъпят пред римския натиск. На изпратените парламентьори защитниците на крепостта отговорили „Ще бъдете господари на тази земя, само когато ни победите“. Гордият и красив воин, който отпратил посланиците бил синът на Вологез. Но не само той бил сред защитниците на крепостта, а и неговата прекрасна сестра Перистера. Вечерта преди решителното сражение тя изпълнила традиционния за бесите ритуал – върху огньовете и към звездите.
Грациозната жрица започнала загадъчния си танц в тъмнината, между зъберите на крепостта. Плавни стъпки, странни движения на ръцете, поклони към боговете. Стройното тяло на Перистера се виело между искрите от огъня, който озарявал красивото и лице, белите и стъпала потъвали в светещата жарава. Тя призовавала боговете с гласа изтръгнат от сърцето и, да донесат победа на смелите беси. Стъпките и ставали все по-бързи и сложни, тя вдигнала ръце и поглед към небето, където облаци закривали ярките звезди. От разтворените и пръсти изскачали искрите от поетата жарава, а гласът и отеквал над дебелите стени на крепостта. Дългата и коса обгръщала тънкото и тяло, ръцете и прегръщали някого. Дъщерята на жреца отново се потопила в пламъците на огъня и своя танц-молитва. Тогава светкавица разсекла тъмното небе и рукнал дъжд. Едрите капки се стичали по лицето на Перистера като сълзи, предвещавайки изхода от предстоящото сражение. На сутринта бесите се опитали с решителност и смелост да победят легионите на Луций Пизон. На крачка от успеха те трябвало да разкъсат стройните бойни редици и да ги принудят да отстъпят към близката гора, за да бъдат обкръжени и разбити. Но римският консул включил в боя още два легиона. Силите на гордите траки не стигнали, за да разгромят многобройната римска армия. Те отстъпили и се затворили в крепостта. След непрекъснати атаки легионите разбили вратата и успели да влязат в твърдината.
Скоро цялата крепост била превзета от римските войници. Останала само кулата, където най-смелите траки защитавали своята жрица. Накрая, стъпвайки върху камари от трупове те успели да се покатерят и там. Тогава от зъберите бесите започнали да скачат, те вярвали, че смъртта не е краят, а път към по-добро и щастливо съществуване. Последна след войните-траки, скочила Перистера. Нейната пъстра наметка се разперила от вятъра и тя полетяла като гълъб към тъмната земя под крепостта. Там проконсула Луций Пизон отгърнал наметалото и видял разпилените коси върху нейното красиво лице. Тогава той попитал своят лекар-грък какво означава името на девойката. Перистера значи „гълъбица“, отговорил елинът.
Последната крепост на въстаналите беси била покорена, но никой не видял сред убитите Вологез и неговият горд син. Въпреки мъченията, на които били подложени плениците, те не издали своя вожд. Минали години, хората постепенно вдигнали отново крепостните стени. Живот закипял, смели и силни мъже отново започнали да коват мечове и да правят стрели. Техните жени разказвали на децата им за жрицата-воин Перистера, дъщерята на Вологез, за „гълъбицата“, полетяла от високите стени на последната твърдина на бесите, която нарекли Перистера.
НД
