Пазарджик. По повод Световния ден на вятъра – 15 юни, решихме да погледнем към народните поверия, свързани с това природно явление и да ви разкажем по-интересните от тях. Нашите предци са смятали, че ветровете са зли духове, които живеят на края на света и се появяват за наказание на хората. Ветровете стоят заключени в една голяма пещера, пази ги огромен сляп великан, който запушва с длан отвора на пещерата. Но нали е сляп понякога не може точно да покрие входа, и ветровете тръгват по света. Там те веят докато се налудуват, но не се връщат. Някога българите са давали имена на ветровете в зависимост от посоката, от която идват и от времето, което носят. Благият вятър е южният, който носи топло време и дъжд, а белият – идва от Бяло море и също е от „обичаните“ ветрове. Горнякът, наричан още яснец, разкъсва мъглата и гони облаците, а долнякът ги докарва като носи през лятото дъжд, а през зимата сняг. Вятърът, който духал от изток бил наричан със смешното „пикльо“, защото след него идвал продължителен дъжд. Най-страшна за предшествениците ни била вихрушката, която е самодивско дело. Ако някой бъде застигнат от вихрушка най-добре било да мълчи, за да не му вземат гласа, а ако му се налага да говори трябвало да каже непременно нещо хубаво за самодивите, защото с добро злото може да бъде прогонено. Така смятали предците ни.
НД
