Легендата за войводата Георги или българският вариант на конника без глава

1
1109
Снимка:TVseriesБългария

Пазарджик. Една интересна легенда от Пазарджишко, записана от Стефан Захариев, разказва за войводата Георги, управлявал крепост, разположена близо до днешното село Черногорово. В своето „Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза” Стефан Захариев пише, че този войвода е пазил тукашната крепост по време на турското нашествие, но като излязъл с воините си на Гергьовден да отблъсне вражеското нападение, „в сражението му отсекли главата и той без глава припкал, докато паднал на това място, дето после го заровили…“ По-нататък Стефан Захариев разказва, че близо до село Черногорово има исполински гроб, а хората отивали на него винаги на Гергьовден, за да принесат в жертва овни върху гроба и след това се гощавали за спомен. Съществуват и допълнения към тази версия на преданието, изследвани подробно от Костадин Пампов. Според разказите на местните хора, безсилни да сломят юначния отпор на защитниците на крепостта, нашествениците прибегнали до хитрост като в една тъмна нощ залепили свещи на рогата на стадо овни и ги подгонили по посока на крепостта. Смутени, защитниците, заедно с управителя, я напуснали, но в битката срещу турците, войводата Георги бил посечен. В някои от вариантите на преданието се казва също, че крепостта била наречена Георгьов град, а до гроба на славния войвода имало черковище. Един от най-интересните моменти в легендата е този, в който войводата остава без глава, но продължава да се сражава. Според етнолога д-р Росен Малчев, става дума за така нареченото „сакрално безглавие“, при което защитник на вярата е посечен. Той взема главата в ръцете си, т. е. става „кефалофор” („главоносещ”) и там, където пада тялото му, се основава култово средище. В други варианти героят лети без глава, която действа самостоятелно, а той самият се определя като „акефалос” („безглав”). Приема се, че началото на тази религиозно-фолклорна традиция се свързва с култа към Йоан Кръстител, с оглед на факта, че и неговата глава е отсечена. В чисто български план Карел Шкорпил описва подобна легенда, според която турците отсекли главата на Иван Шишман, но той я сложил под мишницата си. Видял го един овчар, който извикал: „човек без глава“. В този момент главата паднала и подскочила седем пъти. На това място бликнала вода на 7 места (изворите са до село Доспей край Самоков).

НД

1 коментар

  1. Костадин Пампов се гаври със смъртта на близките хора на своите ученици.
    През далечната 1994 г. дойде на работа в ЕГ „Бертолт Брехт“ и стана класен ръководител на една от английските паралелки, тъй като госпожата титуляр излезе в майчинство. Още в началото личеше огромната разлика между него и дългогодишните учители в гимназията – липсваше му класата им.
    През 1995 г. аз и моето семейство преживяхме огромен кошмар, който и до днес на тези, които сме живи, ни е трудно да преодолеем – леля ми имаше онкологично заболяване, което започна да прогресира некотролируемо от месец февруари. Трябва да отбележа, че тя е човекът, който ни помагаше в отглеждането ни, тъй като през предишните години майка ми също беше сериозно болна на легло. През това време леля се грижеше за нас неотлъчно и опората ѝ ми помогна да не се отклонявам от плановете си и да кандидатствам в езикова гимназия в друг град, където бях приета с пълна шестица по математика и също отличен успех по български език.
    През въпросната 1995 г. бях в 10-ти клас, като до този момент поддържах с лекота пълен отличен успех, не съм бягала от часовете (за оправданите отсъствия винаги съм представяла напълно валиден документ, било то медицинска бележка или друг вид) и според други учители определено имах талант по преподаваните от тях предмети, което беше доказано и от последващото ми развитие, но няма да навлизам в подробности. Споменавам това, само защото с нищо не съм дала повод на г-н Пампов за отношението и поведението му.
    В края на месец април същата година г-н Пампов издаде заповед родителите на учениците, на им които предстоеше да отсъстват, да го информират предния ден на домашния му телефон. Не става ясно, как да бъде изпълнено това изискване, ако някой се почувства зле през нощта или сутринта.
    Леля ми почина в следствие на развилите се метастази в черния ѝ дроб в ранните часове в понеделник, 15 май 1995 г., като тогава беше едва на 52 години.
    Бях се прибрала в моя град вечерта на 12 май, петък, а съботата и неделята посещавах с вуйчо ми и баща ми по няколко пъти леля ми в болницата и майка ми, която я придружаваше и полагаше грижи за нея там през последните 2 седмици, през които почти не беше спала и постоянно плачеше. Въпреки състоянието на всички от семейството ни, аз бях окуражена да отида на училище на 15 май и си закупих билет в неделя следобед за автобуса в 6 часа в понеделник, за да стигна за първия учебен час, започващ в 7.30.
    Уви, през същата злополучна нощ майка ми се обади по телефона и съобщи за това, което се очакваше да се случи. Баща ми остана да се грижи за 8-годишния ми брат, а аз тръгнах пеша с вуйчо ми между един и два часа през нощта, независимо от нежеланието му да го придружа, за болницата, която се намира извън града. Вероятно повечето от четящите, с изключение на г-н Пампов, знаят какво следва след това – организиране на транспорт до дома ѝ, което не беше лесна задача в тези часове, организиране на погребение за млад, обичан от нас човек, за когото дори и времето скърбеше – от 12 до 15 май валяха дъждове, придружавани от силни ураганни ветрове и гъсти облаци.
    Погребението беше във вторник. Независимо от това, аз се върнах на училище в сряда, където ме посрещнаха мои съученици, но никой от тях не ме попита за причината за отсъствието ми, а побързаха да ми съобщят, че г-н Пампов е бил много ядосан, защото не сме му се обадили, че ще отсъствам. Но това не беше всичко. Подходиха към мен със сарказъм, защото според въпросния ни класен ръководител ги беше настроил срещу мен, твърдейки, че „съм ходила на море, а за училището не ме е грижа”, а другият вариант бил „че се възползвам от времето за подготовка за предстояща сериозна класна работа, докато другите го правят, ходейки на училище”. Реших, че не дължа обяснения на никого.
    Когато дойде време за часа, воден от г-н Пампов, излязох да го чакам на коридора в междучасието, за да му обясня на четири очи с бележката от погребалната служба, която трябваше да служи за извинение на отсъствията ми за предишните два дни, копие от смъртния акт, бележка от майка ми, че починалото лице действително е нейна сестра (за този срок удостоверение за роднински връзки ни беше невъзможно да извадим от общината предвид обстоятелствата), както и неизползвания билет за автобуса в понеделник. Предпочитах да бъде лично, защото имах усещането, че се разплача, ако го направя пред всички.
    Появявайки се, г-н Пампов ме изгледа злобно. Казах му, че искам да ми обясня за отсъствията ми, но ми отговори с още по-голяма злоба: „Ще стане дума и за това.” Да, стана, но на мен не ми беше дадена възможност да говоря. Беше изнесен един безсмислен монолог, че съм правила каквото си искам, не съм спазвала изричното му изискване и ми беше казано, че моята бележка няма да я вземе, защото е „фалшива”, независимо откъде е издадена или който я е написал – след като никой от родителите ми не се е обадил, значи е фалшива и точка. Въпросът е кой да Ви се обади, г-н Пампов? Вие и Вашето его ли сте приоритетът в такъв момент или агонизиращият в неописуемо състояние човек? Редно ли е да искате от майка ми да предвиди точно часа, в който ще се спомине леля ми, за да спази заповедта Ви и чевръсто да дотърчи вкъщи от болницата след две безсънни седмици, за да Ви се обади, че на следващия ден ще отсъствам от училище? (Не, нямаше мобилни телефони. Годината все пак е 1995.)
    По това време живеех сама на квартира в гр. Пазарджик и през предходните месеци ми беше изключително трудно да приема факта, че губим ценен за нас човек. Аз самата боледувах и изпадах в ступор от предстоящите неизбежни събития, предизвикани от необратим процес. Така за периода от февруари до април 1995 г. бях натрупала около 70 извинени отсъствия, но според тогавашния училищен правилник проблем възниква, ако се доближават до 150. За отсъствията ми бях представила редовни медицински бележки и написани от баща ми с невъзможен за имитиране калиграфски почерк бележки за отсъствия поради семейни причини, но за тези документи господинът също насмешливо намекваше, че са фалшиви. Ами, да се беше поинтересувал какъв е случаят, след като е решил да си играе на класен ръководител. Въпреки че на мен и моето семейство нямаше да ни е никак приятно да ни се рови с махленски хъс, търсейки сензация (или по-подходящ тук е турцизмът „сеир”) в страданията ни, защото съчувствие или пък готовност да окаже някаква помощ са му напълно непознати.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля въведете вашият коментар!
Моля напишете името си